Преглеждайки работните си имейли преди няколко дни, попаднах на един особено ценен откъс от писмо на директор. Ние правим образователни програми за начален етап и дамата искаше да попита дали имаме нещо за по-големи деца.
Запазила съм част от текста ѝ, защото е много тъжен за всички нас, които работим в сферата на образованието. Това е зов за помощ, че има спешна нужда от промяна, ако искаме добро общество изобщо - и както става ясно, промяна не в учебниците, не в цвета на стените и чиновете, а в самата цел на образованието и отношението му към децата. Към всички деца.
“Нашите ученици са от малцинствен произход, с много дефицити в образованието. Надявам се вашите иновативни методи на преподаване да бъдат полезни и за по-големите ученици. Училището ни има нужда от "спасяване". Учителите са млади и имат желание за работа. Сградата е реновирана. Материалната база е чудесна. Учениците са 98% от ромски произход. Дисциплината и резултатите от образователно-възпитателния процес са на много ниско ниво. Посещаемостта всекидневно е около 60%, което е ужасяващо.”
Днес, където изобилието от възможности често е привилегия за малцина, значението на достъпа до качествено образование за децата в неравностойно положение не може да продължава да остава страничен въпрос (въпреки десетките години, стотиците програми и милионите похарчени левове). Не става въпрос да ги научим да четат и пишат, а да ги стимулираме да достигнат своя пълен потенциал и така да допринасят за развитието на обществото ни по смислен начин. И, отново и отново, образователната ни система не отговаря на очакванията, като обръща гръб на тези, които се нуждаят от нея най-много.
Можем ли да си представим класна стая, където всяко дете е ценено, чуто и обгрижено? Където учителите не просто наливат знанията за следващия изпит, а посрещат ученика в неговия си момент на развитие и му подават ръка, за да тръгне уверено напред?
Ако можем да си го представим, това означава първо да признаем, че стандартизираният подход и унифицираните критерии не може да ни свърши работа тук. Истинският успех ще се прояви в способността на системата да помогне на всяко дете да успее според собствените си темпове и възможности. Особено за децата в неравностойно положение, това не може да е система, изградена само върху академичния успех, а такава, която развива усещането за принадлежност, самоуважение, достойнство, толерантност. Система, в която учителите не са ходещи учебници, а са ментори на израстването на всяко едно дете в класната им стая.
Истинското мерило за едно общество е как се грижи за най-уязвимите си членове. За децата в неравностойно положение, образованието е най-критичният момент в живота им. То изобщо не е академичен въпрос, както се разглежда в момента, а е морален. Това е спасителният билет на хиляди малчугани за един нормален живот. А оттам и шанс за едно все по-разнообразно общество като нашето да израсне здраво и можещо.