Red Paper Plane, “Дизайн шампиони”, програма за проектно-базирано обучение, мисии — това е отговорът!

Това е отговорът на въпроса, който си задавах след края на учебната година на моите (вече бивши) второкласници. Как да направя училището привлекателно, въпреки трудните уроци, които изведнъж щяха да връхлетят порасналите през лятото бъдещи третокласници? Как да ги мотивирам да проявяват по-силно желание да бъдат по-добри в това, което правят? Как да създам положителна образователна среда в класната стая, където те са по осем часа дневно?

Този отговор се завъртя в главата ми, когато случайно попаднах на информация за дизайн мисленето. Веднага реших да проверя за какво става въпрос. Предложеният модел на обучение в сайта Red Paper Plane ме заинтригува силно. Резултатите, до които се прогнозира, че се достига, ме впечатлиха. Не резултати, измерени в оценки, а резултати, даващи на децата увереност в собствените им възможности. Винаги съм се стремяла да възпитам точно такава увереност: да откриват грешките си, да ги приемат, но и веднага да търсят и предложат възможност за поправка.

Като прочетох, че крайният резултат не е цел, а целта е да извървим пътя към него, реших, че това е „нещото“, което ще ми помогне да направя посещението в училище желано, че това ще ми даде шанс да предложа на учениците емоции, които едва ли по друг начин бих могла. Силно искам и се получава децата да идват с желание в класната стая, защото знаят, че всеки ден им носи ново предизвикателство, което ги кара да извадят на показ най-добрите си качества.

Всички тези мисли изразих в съобщение до създателите на Red Paper Plane. Не вярвах, че ще получа отговор и че ще успея да осъществя такова предизвикателство. Стори ми се прекалено хубаво, но и доста сложно, за да стане. С вълнение прочетох отговора на Цвети Камова. Реших да говоря и по телефона с нея, защото имах много въпроси. След разговора разбрах, че съм взела правилно решение да работя с Red Paper Plane. Важно бе да успея да убедя и родителите, че това, което предприемам, си заслужава.

Oказа се, че в паралелката ми ще дойдат група нови деца, което е труден за решаване въпрос. “Дизайн шампиони” беше добра възможност за приобщаване и създаване на нов екип, защото учениците ми вече са в трети клас. А от два различни колектива, как се прави едно цяло?!

Очаквах с нетърпение решението на родителите. Предоставих им предложените от Цвети Камова материали и им дадох възможност и време да помислят, обсъдят, потърсят още информация и да ми отговорят. Когато получих положителния им отговор, на всички до един, не можех да сдържа вълнението си и нямах търпение да започваме. Вярно, все още не знаех какво, но знаех, че ще е страхотно.

Предварително уведомих деца и родители в коя седмица ще е първата ни Мисия: Архитект (провежда се по една мисия месечно) и ги помолих да набавят необходимите материали — кашони, тиксо, ножици, целофан. Пазех в тайна за какво ще са ни необходими. Това допълнително покачи емоциите. Децата изразяваха най-различни предположения, но никой не стигна до верния отговор. И до ден днешен не казвам предварително какво ще правим, докато не настъпи денят, в който трябва да го правим. Така класната ни стая се превърна в склад с кутии и кашони. Имам 24 деца и всяко носеше поне по два броя. Купчината растеше, а с нея и любопитството, и нетърпението, и емоциите у децата. У мен растеше желанието да започваме. Едва се удържах да не разкрия подробности, но това си е част от магията на мисиите.

Провеждам занятията пет поредни дни следобед по час и половина, когато в групата за целодневно обучение имат занимания по интереси. Благодарна съм на колегата Росица Милева, че прие присърце идеята ми и ми помага във всеки един момент. Само две деца не посещават групата, но техните родители ги водят в определения за начало на мисията час. Щастлива съм, че всички родители са отворени към новото. Те разбраха, че чрез проектно-базираното обучение подготвяме децата за ситуации, в които биха попаднали действително, а знаем, че учебниците не дават добри практически знания и умения.

Денят на първата мисия настъпи. Още от сутринта въпросите към мен не спираха. Нетърпението растеше, а любопитството надничаше от всеки чин. И в такава еуфория дочакахме първото занимание. Когато поздравих децата с думите „Здравейте, архитекти!“, настъпи пълна тишина. Всички очи бяха вперени в мен и аз за миг се запитах дали ще успея да ги въвлека в това приключение по начина, по който си го бях представяла, защото аз се запознавах предварително, но се впечатлявах заедно с тях от страхотните материали и видеа, които са подготвени за всяка мисия.

Презентациите за известните архитекти и сгради, които представих на децата, ги заинтригуваха силно. Те започнаха да споделят какво знаят за представените обекти — кои са виждали, какво им е направило силно впечатление, как мислят, че са построени, как са измислени и т. н. И както разговорът вървеше, опирайки се на дадените ни материали, така изведнъж, без да се усетят, започнаха да говорят какво биха измислили, ако те са архитекти, с кого биха си партнирали и от дума на дума се оказа, че те имат някаква информация в тази посока, за която аз дори не съм и подозирала.

След това изработиха бързо и старателно своите каски (всяка мисия си има свой отличителен знак) и позираха гордо за снимка. А когато получиха и личните си дневници на архитекти, се почувстваха важни и готови за предстоящите предизвикателства.

Всеки следващ ден от мисията се очакваше с още по-голямо нетърпение. Във всяка дейност децата влагаха максимума от усилия, които имаха. Толкова старателни, нахъсани и уверени не бях ги виждала. Това ме впечатли особено, защото децата обикновено бързо губят интерес, но в тази ситуация те се приемаха за „архитекти“ и усетиха, че аз наистина им делегирам отговорности.

Три дни опознаваме всичко, което ще ни е нужно, за да си свършим работата през двата последни дни. Беше много забавно на четвъртия ден да ги наблюдавам как се групираха по интереси, как навеждаха заедно глави над огромните листове от флипчарта, как слагаха моливите зад ушите, обмискяха и „създаваха чертежи“ на своите сгради.

В началото се повишаваше тон, прекъсваха се, опитваха се да наложат своето мнение, без да изслушват останалите от екипа. Беше ми трудно да налагам нормалния начин на общуване. Самите деца не са агресивни и рядко влизат в конфликти, но сега ги разбирах, защото се бяха взели на сериозно. Оставих да изживеят емоциите си. Беше твърде шумно, но екипите си работеха и така. Аз контролирах единствено да се спазва добрия тон. Насоките и знанията, които получиха предните дни, им позволиха сами да се справят. Оказа се, че в последните два дни от мисията самите деца осъществяват заниманията, а аз имам подкрепяща роля.

Най-вълнуващият ден се оказа последният. Едва тогава им съобщих, че ще трябва да „построят“ сградата, която бяха начертали. Всички заподскачаха, завикаха, зарадваха се и бяха готови да грабнат кутиите на мига. Аз също нямах търпение. И след обсъждане на предстоящата дейност, изведнъж, в класната стая се изви буря от емоции, викове, звуци от късане, от разлепяне на тиксо, падане на кашони. Най-интересно беше, че не гледаха работата на останалите екипи, а вложиха всичките си умения в „построяването“ на собствената сграда. Пред мен имаше вихър от такова старание, такова съсредоточаване, толкова много опити един след друг за достигане на желаната форма на сградата и никакво отказване. Те знаеха, че могат да опитват до тогава, докато им хареса това, което искат да се получи. Накрая позираха горди до своите творения с огромни усмивки, зачервени и щастливи.

Аз гледах отстрани и бях щастлива. Получи се! Първият път винаги е най-трудно.

И аз, и те бяхме готови веднага за следващото приключение, наречено „мисия“. Уверявам ви, че всяка мисия е уникална, неповторима, носеща емоции дълго след приключването ѝ. Това дава повод и на родители да посещават занятията, да ми предлагат помощ и безрезервно да ме подкрепят.

До момента сме били архитекти, космонавти, полярни изследователи и еколози. Създали сме: сграда; ракета; Северен полюс в класната стая, на който решавахме различни проблеми; резерват с полярни животни. Всеки път екипите са различни — според проявения интерес към ключова информация през изминалите дни.

Шумът е намалял значително. Повишаването на тон е инцидентно, организацията на самите дейности се създава значително по-бързо, а учениците със специални образователни потребности участват пълноценно според възможностите си и нито веднъж не се отказаха или оплакаха. Децата са щастливи, всички се усещат от един отбор, уважават се и бързо напасват характерите си в нова ситуация. С една дума, мисията ги обединява и те очакват с нетърпение новите предизвикателства. Училището за тях е приключение, независимо от трудните уроци. Ще продължим с тях и в четвърти клас.

След всяка мисия отразявам напредъка на децата в специална карта за съответния ученик, която родителите му ще получат и ще се запознаят с това как се развиват няколко ключови умения — креативност, решаване на проблеми, търпение и концентрация, емпатия, взаимодействие в екип, увереност и презентиране.

Наистина е така. Емоцията “Дизайн шампиони” е заразна!

Искате да получавате редовно текстове като този?

Запишете се за имейл бюлетина ни.

Желаете да опитате нещо различно с децата в клас?

Опитайте учебната ни програма с проекти “Дизайн шампиони”.

Вижте повече за програмата

Снимки: Лилия Рачева