В учебниците на децата ми има много често картинка-задача, в която таралежът трябва да стигне до ябълката и има много преплитащи, криволичещи, объркани визуално пътища до там. Сони, моят син, върви по предвидената от авторите на учебника версия - пробва всичко. Ани, дъщеря ми, не постъпва така - тя е разбрала, че ако тръгне от ябълката, то в пъти по-бързо и вярно ще стигне до таралежа. И двамата намират “верния” път и минават напред. Kакво се случва в главите им, докато свързват картинките, обаче, е най-вълнуващото и най-важното, а то остава скрито за всички останали.

Това е нашият мисловен процес. Той е колкото уникален за всеки от нас, толкова и общ като характеристика: хаотичен, разбъркан, неправолинеен. Каквото и да кажем за него, то ще е напълно противоположно на това, което учебникът показва и на което учи заблуждаващо децата - ред, систематичност и един верен отговор. Ако, не се фокусираме и не работим здравата върху укрепването, тренирането и развиването на този безпорядък, наречен мислене, ще стигнем до задънена улица , която много учители познават добре. Започваме да използваме термини като демотивация, слаба ангажираност, затруднения с ученето, апатия, честа фрустрация за децата.

През последните пет години с Red Paper Plane създаваме редица образователни продукти, които да покажат на практика на малки и големи, че мисленето и създаването са процеси, а не готовите "продукти", който виждаме накрая. Дори продуктът, който стои зад всеки един математически, литературен, екологичен, архитектурен процес, всъщност е много семпла версия на това, което се е случвало междувременно. Всички варианти, драсканици, счупени моливи, трито с гума по листа до скъсване, последвано от гневно изхвърляне на тези вече смачкани листа, са останали някъде там, все едно ги е нямало. Но всъщност без тях - без яд, че няма да стане, без задънената улица, без усещането за безпомощност, без грешката, без критиката и ограниченията във времето и бюджета, продуктът нямаше да го има.

Всеки ум, поставен пред проблем, който няма идея как да подхване, предпочита да избяга. За всяко дете, което има проблем с нещо - не го разбира, напълно ново му е, не знае накъде върви в момента, най-голямото предизвикателство пред ума му е да се съсредоточи, да тръгне и да върви напред. По същество точно това, което се иска от него в училище. Повечето деца не знаят как да останат заедно с проблемa и да бутат лекичко напред, да човъркат, докато не намерят начин да пробият и така да се стимулират да продължат. “Може би да пробвам така….? О, не чакай, какво ако …? Не, не е логично, момент. Или пък така или от тук да започна? Ех, как не става така, бе! Я да видя дали… ” - това е хаотичният процес на мисълта, който е абсолютно естествен и за който не говорим из учебниците. Да можеш да мислиш - всъщност това е предизвикателство за голяма част от хората, не само за децата.

И повечето деца, огромният брой деца спират тук и остават тук за много дълго - на това първо стъпало, стъписани пред непознатото и нерешимото, уплашени от новото и бягащи от предизвикателствата. Това е напълно естествено следствие на образованието, където най-често се говори за крайния продукт - за отговорът на задачата, изречението, съчинението, решения тест... А не за хаотичния, разбъркан, повторяем и невероятно личен и индивидуален процес, с който сме стигнали там.

По своята същност ученето е промяна в съдържанието, шаблоните и движението на мисълта. Мислите са тухличките, от които всичко е изградено, подреждани бавно и с грешки, падане и чупене. Но тези мисли остават невидими, сякаш неважни, дълбоко скрити в процеса и никой не ги търси. За мисленето и създаването, време в учебния план няма. А в живота всичко около нас е само мислене и създаване - от нашите лични ежедневни предизвикателства до корпоративните планове за иновации за следващите 10 години.

Това объркване води до немалко главоболия за децата и учителите. Фокусирани върху учебното съдържание и крайния продукт, не остава време да работим върху процес, който захранва решенията и мисълта ни. Да го видим в действие, да разберем, че всички сме част от случващото се, без значение как мислим, да имаме свобода да тестваме и експериментираме без страх и бързане за следващия час, да сме спокойни, когато не се е получило. Дори, само да имаме време да помислим, да се отдалечим някъде дълбоко в главите си и да останем там за миг или два.

А дори и когато говорим за процеса на мислене и създаване (т.е. за решаване на даден проблем) с децата, то не сме съвсем искрени с тях: от целия хаос говорим само за една-две стъпки, избягваме умишлено моментите с конфликтите, не обхващаме всичко, което ни се е въртяло в главата и сме имали предвид:

• не говорим как изглежда мисленето, как звучи, как се усеща;
• не мислим на глас с тях - за напрежението и въодушевлението, когато сме изправени пред няколко верни опции; за разочарованието да буташ напред и все да не става; за задънените улици пред отначало празния бял лист;
• не им даваме инструментите да се справят със себе си и другите, когато работят в екип. 
• не стимулираме нагласата за постоянно движение напред чрез различни етапи и техните отличителни черти;
• няма я играта с най-различните ни видове мислене - аналитично, асоциативно, креативно, критично, логично, аналогично и т.н.;
• няма го усещането, че грешките са супер и ни трябват спешно, затова е добре да ги откриваме и да ги отстраняваме още по пътя;
• няма го въодушевлението при процеса на мислене и тържествено отпразнуване на моментите на създаване.

С мисиите на Red Paper Plane използваме най-разнообразни начини да ангажираме активно децата в индивидуален и в екипен мисловен процес - и да го извадим наяве с всичките му нащърбени, заоблени и хлъзгави моменти. Да го преминем целия, да се обърка, да изговаряме всяка стъпка, но да вървим напред, за да видим че само докато вървиш, напредваш и в процеса нещата се подреждат. Там, сред екипа, в хаоса и бъркотията, сред незнанието и чуденето, там се случва мислене - индивидуално и групово (защото това са две напълно различни неща). Така се случват нещата в реалния живот. Зад всяка стъпка стоят техники за мислене, които с лекота децата усвояват и с неочаквана бързина започват да прилагат и в останалите учебни и техни си собствени дейности.

Времето за мислене в училище май не ни стига. Има учебници, които търсят само верни отговори за намиране и дебнат за грешки, които да бъдат наказани. И срещу тях стоят едни уплашени детски лица, които не знаят как да подходят и искрено вярват, че няма да им се получи и този път. Изпитват страх да опитват, ужас от объркването и разочарование от тях самите преди да са започнали. И аз ги разбирам напълно. И аз бях там преди много години. Наведена над учебниците на децата ми, виждам с мъка, че преминатите десетилетия не отчитат разлика в подхода и съдържанието. И че е скучно, даже мъчително - и за мен, и за тях. А светът на ученето е всичко друго, но не и скучен!

Светът стои много настрани от учебниците и материала за покриване, за съжаление. Трябва да положим допълнително старание да покажем как всъщност функционира реалността, как мислим, как създаваме, как вървим напред. Това не е права линия, която следваме - това са всичките онези пътища между таралежът и ябълката, които всеки свързва следвайки своето виждане и разбиране. С тази разлика, че всички пътища водят до ябълката. Или нито един не води до ябълката, защото в процеса сме открили, че искаме круша и се обърнали посоката.

Това, че има един път до ябълката и само той е верният, е една от несполучливите картинки в учебника, която продължаваме да виждаме под една ли друга форма през всичките години прекарани в училище. В живота, ако сме решили да се докопаме до тази ябълка, ще намерим начин да стигнем, без значение кой път сме взели. И дори в живота ни на големи и осмислени хора осъзнаваме, че дали сме стигнали до ябълката може и да е важно, но всъщност процесът, по който сме се добрали там, е бил ключов - там сме научили много, изпатили сме си, пробвали сме варианти, демотивирали сме се, намерили сме стимул да вървим напред, поискали сме помощ, мислили сме много или сме се отказали да мислим повече. И това си е нашият индивидуален процес на мислене и действие, който остава напълно скрит за останалите, защото всички гледат ябълката в ръката ни.

Как да мислим? Това е най-първостепенният въпрос, чиито отговор който трябва да намерим (а не научим) в училище. Мисловният ни процес е най-важното нещо за нас. Той ни прави хората, които сме. Той ни отвежда там, където искаме да стигнем. Не можем повече да си позволяваме да не го взимаме предвид и да не му отделяме огромното внимание, което заслужава, ако искаме да създаваме добро образование за децата и добър живот за хората.

Искате да получавате редовно текстове като този? Запишете се за имейл бюлетина ни.