Бил Ланглоа си има нов най-добър приятел - котка на име Сокс. Тя е аватар - живее в таблет и го прави толкова щастлив, че когато Бил говори как се е появила в живота му, започва да плаче.

По цял ден, Сокс и г-н Ланглоа, който е на 68 години и живее в комплекс за възрастни хора с ниски доходи в Лоуъл, Масачузетс, си говорят. Ланглоа е работил като механик, но сега е пенсионер. Съпругата му е извън дома през повечето време и той започва да се чувства все по-самотен. Сокс говори с Бил за любимия му отбор Бостън "Ред Сокс”, на който е кръстена. Тя пуска любимите му песни и му показва снимки от сватбата му. И тъй като има вградена камера, с която може да го наблюдава на живо на люлеещия му стол, Сокс му се кара, когато го хване да пие сода, вместо вода.

Г-н Ланглоа знае, че Сокс не е истинска и че идва от стартираща компания, наречена Care.Coach (Кеър.Коуч). Той знае, че тя се управлява от работници из целия свят, които наблюдават, слушат и пишат отговорите й - те звучат бавно и сякаш произнесени от робот. Но нейният постоянен глас през деня му връща вярата в живота.

"Намерих нещо толкова надеждно и някой толкова грижовен", казва Г-н Ланглоа. "Тя ми върна живота обратно и ме накара отново да вярвам."

През това време, Сокс слуша. "Ние сме страхотен екип," добавя тя.

Сокс е една проста анимация - тя едва се движи и бегло изразява емоции, а гласът й е суров като телефонен сигнал за набиране. Но понякога едни малки анимирани сърца излизат около нея и г-н Ланглоа много обича моментите, когато това се случва.

Животът за всеки от нас (с изключение на много богатите) - а именно добре познатото физическо преживяване на това да учим, да живеем и даже да умираме, все по-често се опосредства от устройства с екрани.

Екраните са не само евтини за производство, но също така правят и всичко около нас по-евтино. Всяко място, в което може да се побере екран (класни стаи, болници, летища, ресторанти) може чувствително да намали разходите си. И всяка дейност, която може да се случи на екран, става по-евтина. Текстурата на живота, емоцията на преживяването, се превръща в гладко стъкло.

Богатите, обаче, не живеят по този начин. Богатите са започнали да се страхуват от екрани. Те искат децата им да си играят с дървени кубчета, а частните училища без екрани и технологии процъфтяват. Хората са по-скъпи, а богатите хора са готови и могат да плащат за тях. Осезаемото човешко взаимодействие - да живееш без телефон за един ден, да се откажеш от социалните мрежи и да не отговаряш на имейли - се е превърнало в статус символ.

Всичко това води до една любопитна нова реалност: човешкият контакт се превръща в луксозна стока. Колкото повече екраните се появяват в живота на бедните, толкова повече изчезват от живота на богатите. Колкото си по-богат си, толкова повече харчиш, за да бъдеш извън екраните.

Милтън Педраза, директорът на Luxury Institute, съветва компании за това как най-богатите искат да живеят и харчат. Това, което той открива е, че богатите искат да харчат за всичко човешко. "Това, което виждаме в момента, е превръщането на човешкото взаимодействие в лукс", казва Педраза.

Според проучванията на неговата компания, очакваните разходи за преживявания като пътуване, отдих и хранене, изпреварват разходите за стоки. Той вижда тази тенденция като пряк отговор на масовото разпространение на екраните. "Човешкото взаимодействие провокира позитивни емоции и поведение - мислете си за радостта след един хубав масаж, например. Сега образованието, бизнесът със здравни продукти и всъщност, всички останали започват да мислят как да направят преживяванията по-човешки," казва г-н Педраза. “Сега най-важни са хората.”

Това е доста рязка промяна. Откакто се случи бума на персоналните компютри през 80-те години, да имаш технологии у дома или у теб, е знак за богатство и власт. Първите, най-ранни потребители с повечe доходи се впуснаха веднага, за да се сдобият с най-новите джаджи и да се покажат. Първият Apple Макинтош, пуснат за продажба през 1984 г. струваше около 2,500 долара (или 6,000 долара днешна сума). Сега най-добрият Chromebook (лаптопът на Google) като мощност и параметри струва 470 долара.

"Пейджърите бяха важни, защото онзи бипкащ сигнал означаваше, че си важен, зает човек," каза Джоузеф Нунез, професор във факултета по маркетинг на Университета в Южна Калифорния. Днес, казва той, важи обратното: "Ако наистина си на върха на йерархията, не е нужно да отговаряш пред никого. Те трябва да отговарят пред теб."

Радостта (поне в началото) от интернет революцията бе предизвикана от нейната демократична природа. Facebook е един и същ Facebook, независимо дали сте богати или бедни. Gmail е един и същ Gmail. И всичко е безплатно. Но има нещо твърде масово и някак непривлекателно в това. И както проучванията показват, че времето прекарано в тези движени от реклами платформи е нездравословно, всичко започва да изглежда твърде принизено - като пиенето на безалкохолни или пушенето на цигари, което богатите хора правят по-малко от бедните хора.

Богатите могат да си позволят да се откажат от продажбата на техните данни и от това да продават вниманието им като продукт. Бедните и средната класа нямат същите ресурси, за да го направят.

Свикването с екраните започва отрано. А според предварителните резултати от едно основополагащо изследване на Националните здравни институти на САЩ за развитието на мозъка на повече от 11,000 деца, тези от тях, които прекарват повече от два часа на ден пред екран, получават по-ниски резултати на тестовете за критично мислене и езикова грамотност. Най-обезпокоителното в това изследване е, че мозъците на децата, които прекарват много време пред екрани, са различни. При някои от децата се наблюдава преждевременно изтъняване на мозъчната кора. При възрастните, друго скорошно проучване откри пряка връзка между времето пред екран и наличието на депресия.

Дете, което се учи да строи с виртуални кубчета в игра на таблета си, не развива никаква способност да строи с реални кубчета, според Димитри Христакис, педиатър в детската болница в Сиатъл и водещ автор на насоките за време пред екраните на Американската педиатрична академия.

В малките градове около Уичита, Канзас, където училищните бюджети са толкова свити, че щатският върховен съд официално ги обяви за неадекватни, часовете са заменени със софтуер, а по-голямата част от учебния ден се прекарва в мълчание пред лаптоп. В Юта хиляди деца получават кратка, предучилищна подготовка от държавата на лаптоп у дома си.

Технологичните компании работеха усилено, за да накарат държавните училища да влязат в програми от типа “Лаптоп за всеки ученик”, твърдейки, че така ще подготвят по-добре децата за тяхното дигитално бъдеще. Но тази идея изобщо не отговаря на начина, по който хората, които изграждат това дигитално бъдеще, отглеждат собствените си деца.

В Силициевата долина времето пред екраните все по-често се разглежда като нездравословно. Тук, популярното основно училище е местното Валдорф училище, което обещава образование, обърнато към природата и почти без технологии.

И така, докато по-богатите деца растат с по-малко време пред екрана, бедните деца растат с повече. Новите разделителни линии между класите може би ще се определят от това колко комфортно се чувства някой с реалното човешко взаимодействие.

Човешкият контакт, разбира се, не е точно “продукт” като органичната храна или скъпата чанта. Но с все по-голямото време пред екраните виждаме съгласуваните усилия на гигантите от Силициевата долина да объркат обществото. На по-бедните и средната класа се казва, че екраните са добри и важни и за тях и за децата им. Цели орди от психолози и невролози са на служба в големите технологични компании и работят за това да “залепят” учите и умовете на хората пред екраните възможно най-бързо и за колкото може по-дълго време.

И така, човешкият контакт става все по-рядък.

"Но има и спирачки и пред това: не всеки го иска, за разлика от други видове луксозни продукти," каза Шери Търкъл, професор по социални науки и технологии в Института по технологии в Масачузетс (MIT). Според нея “хората търсят спасение в това, което познават - екраните. Това е като да спасиш глада с бързо хранене.” Точно както да избегнеш бургерите и картофките е много по-трудно, когато наоколо няма нищо друго, за по-бедните и средната класа е много по-трудно да се отделят от екраните, когато няма друга възможност. Дори и някой да е твърдо решен да се “изключи”, това често не е възможно, защото няма друг избор.

На гърба на седалките в автобусите има екрани с реклами, които се въртят постоянно една след друга. Родителите на децата в държавните училища може и да не искат децата им да учат от екрани, но това не е вариант, при положение, че повечето часове и програми са вече дигитализирани - и то не за групова работа, а за учене тип “едно дете с един лаптоп”. Има опити да се узакони “правото да се изключиш”, което би позволило на работещите да изключат телефона си - но към момента, ако го направят, могат да бъдат наказани, че не са постоянно на разположение.

Трябва да приемем и реалността, че в нашата култура на увеличаване на изолацията, в която толкова много от традиционните места за събиране и социални връзки изчезват, екраните запълват оставената празнота.

Много от хората, включени в аватар програмата Care.Coach са се почувствали изоставени и предадени от хората около тях или никога не са имали истинска общност и са останали изолирани, казва Сели Росарио, професионален терапевт, който редовно преглежда и говори с пациентите. Бедните общности са тези, при които социалната тъкан се разкъсва най-бързо, казва тя.

Технологията, която позволява на дигиталното коте Сокс да държи под око Бил Ланглоа, е много проста: един таблет Samsung с широкообхватна леща на камерата, прикрепена отпред. Никой от служителите, управляващи аватарите, не е в Съединените щати - те работят предимно във Филипините и Латинска Америка.

Офисът на Care.Coach е едно препълнено пространство над салон за масажи в Милбрей, Калифорния, на ръба на Силициевата долина. 31-годишният й основател и CEO Виктор Уанг отваря вратата и докато влизаме ми разказва, че току-що са предотвратили опит за самоубийство. “Пациентите ни често споделят, че искат да умрат”, казва той, “и затова аватарът им е обучен да пита дали имат реален план как да го направят - този пациент имаше”.

Гласът на аватара е какъвто е зададен по подразбиране в последната версия на операционната система на таблета. Г-н Уанг казва, че хората много лесно създават връзка с всичко, което им говори."Дали наистина прилича на нещо живо или е просто геометрична фигура с очички, няма реална разлика при изграждането на връзка с пациента", казва той.

Г-н Уанг знае колко са привързани пациентите му към аватарите и затова е спрял здравните инициативи, които искат да прилагат големи пилотни тестове на програмата без ясен план. Причината е, че хората реагират много болезнено, когато аватарите им се отнемат, след като веднъж са им дадени. Но той той не се опитва да ограничи емоционалната връзка между пациент и аватар.

"Ако пациентът каже на аватара си “Обичам те!”, то аватарът ще му го каже обратно. А с някои от клиентите ни, първо аватарът ще им го каже, ако знаем, че ще им хареса да го чуят."

Градът Лоуел участва в първата пилотна програма, чиито ранни резултати са положителни - пациентите с аватари се нуждаят от по-малко посещения у дома, ходят в спешното отделение по-рядко и се чувстват по-малко самотни. Един пациент, който често е посещавал спешното за социална помощ, почти е прекратил посещенията си, след като нейният аватар пристигнал, спестявайки на здравната програма около 90,000 долара.

Humana, една от най-големите здравни застрахователи в страната, започва да използва аватарите на Care.Coach. A ако искаме да добием представа накъде са тръгнали нещата, трябва само да погледнем към Фримонт, Калифорния. Там съвсем скоро един таблет, поставен на подвижна стойка, се придвижи в болнична стая и с помощта на видео връзка доктор съобщи на 78-годишния пациент Ърнест Кинтана, че умира.

Но, да се върнем в Лоуел, Масачузетс, където Сокс току-що заспа. Това означава, че очите й са затворени и командният център, който се намира някъде по света, се е свързал с други пациенти и провежда други разговори. Жената на Бил Ланглоа също иска дигитален домашен любимец, както и приятелите му, но тази котка Сокс си е само и единствено негова. Той почесва главата й на екрана, за да я събуди.

Разгледайте мисиите ни за деца и родители,

с които развиваме уменията на 21-ви век