Вече наближаваше 11 вечерта, имаше още много работа за вършене, а Цвети определено не искаше да прави утрешната презентация. Обсъждахме варианти, размествахме слайдове, добавяхме нови и нови неща, после ги изчиствахме, защото ни се струваше претрупано и неясно. Не се получаваше добре. Нещата не вървяха гладко.

В един момент се спогледахме. Важно ли беше това, което искаше да каже? Да. Беше ли нова и интересна гледна точка за родителството? Да. Щеше ли да е ценно за хората в залата — и за нас самите като родители? Да.

Тогава няма какво да му мислим. Действаме напред. Още час-два и сме готови.

Легнахме си към три сутринта. А на следващия ден, на първата си публична изява, Цвети разказа как дизайн мисленето превръща проблемите в приключения.

Днес, две години и половина по-късно си дадохме сметка, че това беше началото. Оттам тръгна всичко.

На Сони му беше скучно. Добре, как може на дете на три и половина да му е скучно? Имахме пъзели, книжки, рисувахме, играехме навън и вкъщи. И въпреки това виждахме, че не достига. Не само — честно казано, на мен и на Цвети ни доскучаваше още след няколко минути детски занимания. Супер пъзел, много красив и приятен, но като го наредиш 3–4 пъти и… това е, минаваш нататък.

Има една хубава мисъл на Виктор Франкл: “Когато вече не можем да променим една ситуация, това ни предизвиква да променим себе си”. Очевидно трябваше да сменим подхода — не просто да потърсим нови игри и занимания, а да намерим начин ние самите да “играем” родителството по-различно.

Извикахме дизайн мисленето на помощ — методът, който използвахме с компании и организации, за да насърчаваме промяна в тях. Методи колкото искаш — всеки е прехвален, единствен и неповторим. Но виждахме, че процесът, инструментите и техниките от дизайн мисленето наистина работят на практика. Защо да не опитаме и в домашна семейна среда?

ОК, хващаме нещо ежедневно и тривиално — храната. Как можем да я направим по-интересна? Сони обича да участва в приготвянето на закуски, обеди и вечери — можем ли да превърнем това в проект? Проект звучи като нещо за работа с възрастни — нека да е мисия.

Мисия: “Главен готвач” — Сони ще наблюдава какво яде в продължение на 5 дни, всяка вечер ще рисуваме и пишем на листа хартия какво е хапвал, в събота ще погледне ястията и ще избере какво ще е менюто за всички за неделя, ще го консултира с всички вкъщи, ще планираме покупките, а в неделя ще напазаруваме, ще сготвим заедно и ще подредим масата.

Мисия: “Главен готвач” — първата мисия на Red Paper Plane, която пуснахме безплатно онлайн като PDF файл за сваляне. Беше юли 2015 г.

Нямаше спиране — бяхме като машини, които работят на пълна мощност. През последния месец и половина всяка седмица бяхме изкарали нова мисия — Мисия: Фотограф, Мисия: Читател, Мисия: Картограф, Мисия: Метеоролог, Мисия: Барман (без алкохолни напитки). Хрумва ни професия, измисляме предизвикателство, играем го с децата и накрая на седмицата го качваме онлайн. Беше страшно забавно и интересно. Работихме и по процеса на самите мисии, като стигнахме до три етапа в мисията — “Опознавам”, “Избирам” и “Създавам”. Консултирахме се със специалисти по ранно детско развитие за подходящите дейности и занимания за 3–6 годишна възраст. Опитвахме различни варианти и за продължителността на мисиите — те се случват в продължение на няколко дни и искахме да имаме 20–30 минути на ден като оптимално време за игра.

И тогава за първи път усетих къде е проблемът с останалите игри и занимания.

Те се фокусираха върху крайния резултат. А при мисиите това нямаше кой знае какво значение — важен беше процесът. Това, че сме заедно. Че имаме предизвикателство и трябва да го решим по нов начин. Това че не се отнасяме в измислен свят, а превръщаме ежедневните неща в приключение.

И хората започнаха да забелязват. Първите ни верни фенове, които нямаха търпение да излезе новата мисия и да започнат да я играят с децата си, са все още с нас. През всички етапи на развитие, във всички формати, които пробвахме. Освен това беше безплатно — сваляш, принтираш и играеш. Не беше типичният продукт за деца и родители — не и по начина, по който сме свикнали да ги възприемаме.

Родителите и децата се радваха на темите и на това, че всяка седмица имаше нещо ново, което да правят заедно. Даваше структура на времето с децата им вечер, сутрин и уикенда. През това време ние се чудихме дали осъзнават, че зад професиите и предизвикателствата се крие мощен метод и цял набор от най-разнообразни техники за “иновации, творческа увереност и креативно решаване на проблеми“, която се използва в цял свят.

А това ли беше водещото, всъщност?

Нов имейл в 9 вечерта едва ли носи добри новини. Когато го отворих, обаче, си беше истински повод за радост. Преди месец почти на шега бяхме писали на Swiss Miss, една от най-известните блогърки, като разказахме за мисиите ни. Тина (както е истинското й име) ни отговори, че ги е видяла, че изглеждат страхотно, че няма търпение да пробва Мисия: Астронавт със сина й Тило и че ще сподели за нас в блога си. Жестоко!

В следващите няколко седмици посещенията в сайта се качиха със стотици проценти. Мисиите се сваляха на килограм, за нас писаха още няколко сайта като Fatherly и Dads and Design, а ние се ядосвахме, че даже един бутон “Donate” нямахме на сайта.

Това, което създавахме поглъщаше все по-голяма част от времето ни. Всички много му се радваха, но в началото на месеца излизаха сметките, а Red Paper Plane не правеше пари. Та, ако искахме да има мисии, трябваше да намерим начин да се издържаме от тях.

Зима — идеален период да занимаваме деца и родители с Арктика. Но защо да правим пак безплатна мисия, като можем да намерим много повече неща и да направим продукт, който да продаваме? Супер — събрахме инуитски приказки и ги преведохме за първи път на български, подбрахме произведения на художници, изровихме арктически игри и занимания. Огромно количество материал, идеално за “мисия в кутия”, която да пуснем за продажба онлайн с доставка. Работихме два месеца нон-стоп — и, съответно, очаквахме подобаваща награда. Очаквахме десетки, даже стотици поръчки.

Никакъв интерес — освен двама-трима наши добри познати, които искаха да ни подкрепят. Бяхме ли свикнали всички на безплатни неща? Не бяхме ли измислили добре продукта? Темата ли не беше интересна? Маркетингът ли не беше на ниво?

“Здравейте, фенове на Red Paper Plane! Радваме се да ви съобщим, че от днес мисиите ни вече не са просто инструкции на една страница, а пълноценни PDF дневници със страници за всеки ден от мисията и допълнителни материали”.

Не го обявихме точно така, но смисълът беше горе-долу този. С една малка допълнителна подробност — мисиите ставаха платени продукти. Вече виждахме нещата не просто като хоби, а като нещо, което можем да развием като компания.

Три месеца по-късно, най-продавана беше Мисия: Космонавт. С две малки допълнителни подробности — (1) продадените мисии бяха много, много по-малко, отколкото бяхме очаквали (даже заедно с “Black Friday” промоцията, която направихме) и (2) хората видимо ги избираха по професията, която смятат за най-атрактивна. До този момент родителите играеха всичко с еднакво удоволствие — сега космонавтите бяха на почит, докато вексилолозите (хората, които правят знамена) стояха тихо в ъгъла.

Отново имаше медийни изяви — статии в Капитал и други медии, лекции на образователни конференции, интерес от все повече хора и общности извън България, стартъп награди. Бяхме убедени, че правим нещо ново, различно и смислено. Но продължавахме да имаме големи съмнения как точно да го предлагаме.

Да го кажа по-директно — не просто имахме съмнения. Нямахме никаква идея. Бяхме двама души и отделяхме цялото си време на Red Paper Plane, а мислихме, че имахме нужда от поне още пет човека и солидно финансиране, за да се получи всичко. Изчетохме много неща за предприемачество, консултирахме се с най-различни експерти и хора с опит.

И все пак нещо не се получаваше и не знаехме защо.

Някъде по това време с нас се свърза първия учител. Знаехме, че има детски градини и образователни центрове, в които използват нашите мисии. Реагирахме със смесени чувства — мисиите бяха предвидени за родители и техните деца, а не за възпитатели и учители с детски групи.

Щом като имаме мисии за дома, защо да не направим такива и за учебна среда? И ги направихме — много по-структурирани, пълни с интересни материали, всеки ден от мисията имаше по няколко дейности, въведохме още повече техники и инструменти от дизайн мисленето за работа в екип.

Всички говореха за проектно-базирано обучение и колко е важно то — но никой не предлагаше готови проекти с високо качество. А ние вярвахме (и до ден днешен вярваме), че сме намерили начин да ги направим както смислени и увлекателни за децата, така и лесни и удобни за учителите. Не само — никой не мислеше за 3–6 годишните (цялото внимание и фокус за проекти в учебна среда беше върху по-големите ученици и студентите), а нашите мисии бяха точно за този ключов период от живота на децата.

Прехвърлихме почти цялото си време по Red Paper Plane към мисиите за учебна среда — тези за родители останаха на заден план. Изпуснахме началото на учебната година, а в първите няколко месеца имахме един-единствен клиент. Въпреки това бяхме доволни — тествахме мисиите в най-различни образователни среди (от елитна Монтесори детска градина до интернат с деца в неравностойно положение от няколко етнически групи) и се получаваше страхотно. Децата бяха увлечени в процеса — както и учителите, които не се нуждаеха от специално обучение по работа с проекти или дизайн мислене, за да правят мисиите.

Отново се появиха мисли за стартъп финансиране — ето, идеален момент да привлечем хора в екипа (към този момент бяхме трима), да развием продуктите и да качим на ново ниво. Но не искахме — вярвахме, че ще намерим устойчив начин да се финансираме от хората и потребителите, готови да платят за нещата, които правим.

Правихме мисиите с дизайн мислене, но използвахме метода и за да подредим нещата напред.

Отделихме нови два месеца за интервюта с родители и проучвания, за групиране на информацията, за брейнстормване на нови идеи и подходи, за прототипиране и тестване. Стените на офиса бяха покрити с тапет от лепящи листчета в шарени цветове, пълни с клиентски потребности, формулирани проблеми, нови продукти и услуги, потребителски персони и пътеки, придружени от разгорещени дебати и дискусии помежду ни.

Стигнахме доста по-далеч от мястото, от което бяхме тръгнали, но пак не бяхме доволни от себе си, че сме намерили най-добрата посока.

Имахме страхотен формат — мисия. Все повече родители (и учители) оценяваха колко е ценен и различен. Имахме мисии за дома и за детски градини и училища. Даже тествахме нова версия — кратки, двучасови уъркшопи с мисии за компании и образователни центрове.

Но все още се борихме с начина на предлагане на продуктите и бизнес модела.

Когато NIVEA се свързаха с нас, вече имахме идея за нов физически продукт. Нашата Мисия: Разказвач беше много харесвана от родителите — идеален кандидат да бъде превърната в игра с карти за разказване на истории (всъщност, това ни питаха и самите родители — “Защо не я направите на игра, ще е страхотна за нас и за подарък!“).

Разбрахме се, че първото издание на картите ще е съвместно с NIVEA и ко-брандирано за тяхната есенна кампания. След няколко месеца работа картите бяха факт — три цветни тематични серии, които достигнаха до повече от 3,000 семейства в България. Последва и наша собствена предколедна кампания в края на миналата година, в която отново успяхме да продадем добро количество от тях на родители, училища и компании.

Бяхме много доволни — но това не промени факта, че последната мисия за родители, която бяхме пуснали на сайта (безплатно), беше от февруари 2017-та. А вече беше края на ноември. Затова започнахме малки експерименти — нов дизайн на мисия, нов формат с по-кратки мисии за ежедневни ситуации, няколко свежи идеи как да ги предлагаме…

Посрещнахме 2018-та, като изпратихме имейл в бюлетина ни с описание на успехите ни досега — 12 мини-мисии, 24 мисии за дома, 84 страни по света, където се играят мисии, 400 деца, които правят мисиите в учебна среда, 4,000 продадени комплекта карти за истории, 12,400 преглеждания на статиите ни в Medium.

И идеята за бъдещето дойде — на фона на една много тежка и трудна година в личен и професионален план и за двама ни. В крайна сметка открихме какво всъщност създаваме, каква е нашата ценност за хората и какво ни прави различни.

Какво научихме от тези 9 епизода от живота на Red Paper Plane — проектът, който започна с една презентация на образователно събитие и продължи напред с амбицията да променим начина, по който учим, играем и създаваме с децата си от ранна възраст?

Ето няколко неща, които мога да споделя.

1. Още някъде в началото решихме, че ако ще се захващаме с образователен проект, то той наистина ще решава проблеми много по-добре от останалите. Имаме една любима история от първия филм Ice Age, в която героите попадат на птиците додо, които се опитват са се подготвят за приближаващаия край на света. Навсякъде кипи труд, птиците по групи минават насам, натам, хаос и напрежение. Всички работят сериозно! Едно от тях разпалено обяснява апокалипсиса, който предстои и как те имат гениален план за спасение, отмества се и зад него се появяват… три дини. Мамутът Мани поглежда и казва реплика, която идеално описва “иновативния” потенциал на много стартиращи компании: “И стигнахте дотам да съберете три дини?”
2. Ако не си преживял един проблем от първа ръка, много трудно можеш да намериш добро решение за него. Започнахме с нужда, която изпитвахме като родители — да правим по-смислени и интересни неща заедно с децата си. Ако бяхме група студенти, създаващи най-новата disruptive образователна платформа, щеше да е доста по-различно — и не съм убеден, че щяхме да бъдем по-успешни и да разберем по-добре хората, за които го правим.
3. Преди мислихме, че нашата суперсила е дизайн мисленето. Оказа се, че не е вярно — няма как един метод да привлече хората, колкото и страхотен да е той. Намерихме суперсилата на друго място — в преживяването, което създаваме с мисиите ни. В малка стая с един родител и дете или в класна стая с учител и група деца около него — всички те са заедно и решават важни, истински проблеми по нови начини, минавайки през процес, който ги стимулира да откриват, да мислят, да обсъждат, да измислят нови идеи, да избират и да създават. Ако не е цялостно преживяване, няма да работи.
4. Децата много обичат дневниците на мисията — без тях е трудно да си я представят. Видяхме, че няма нужда да им предложим лъскава играчка — радостта прелива при вида на няколко отпечатани листа хартия, закачени с телбод, защото за децата е важно приключението. Когато попитахме Сони защо се радва така на всяка нова мисия, той отговори: “Аз съм щастлив, защото сме заедно — учим нови неща, правим нови неща”. Продуктът не е важен сам по себе си, а като част от преживяването — затова продажбите на отделни мисии не вървяха.
5. Освен метод, структура и инструменти, с които да създаваме мисиите, дизайн мисленето ни даде нещо друго — настройката, че винаги има начин да решиш проблем, да намериш решение, да опиташ различен начин. Това не е лесен извод за хора, които цял живот са ги учили, че има грешка и тя е фатална. Но е особено важно, когато осъзнаеш, че инструментите и метода не работят истински, ако не ги прилагаш в реалния живот — в ежедневни ситуации, в трудни моменти, вкъщи или в офиса.
6. Има и едно лично качество, без което нямаше да успеем да вървим напред — упоритост. Опит след опит, грешка след грешка, успех след успех и пак грешка — лесно беше да се откажем. На няколко пъти даже сме го обсъждали. Спирахме, поемахме въздух… и продължавахме — с цената на доста време, нерви, запълнени с работа уикенди, пропуснати почивки и неизживяни моменти, включително с децата ни.

И все пак — коя е идеята за бъдещето, до която стигнахме? Какво следва? Ще има ли нови мисии и как ще изглеждат те?

Прочетете следващия текст, в който анонсираме началото на програмата ни “Дизайн откриватели”. А междувременно — благодарим на всички деца, родители, учители, приятели, фенове, алфа и бета тестери, които заедно с нас извървяха първите неуверени и колебливи стъпки на Red Paper Plane. Нямаме търпение да продължаваме да вървим заедно напред.