Миналата седмица имах особена професионална ситуация. Стана ми изключтелно неприятно. Опитах да реагирам спокойно, но това не се отрази никак добре на остатъка от деня ми. Мина малко време и дойде момент да размисля. Бях се сблъскала с нещо, което често провокира големите конфликти на големите хора. Границите ни. Бях спряна на границата. Там, където ние сме си ги сложили, където вярваме, че са, където се чувстваме изключително комфортно и където искаме да останат на всяка всяка всяка, ама всяка цена.
Когато работя с деца, границите нямат никакво значение. Децата не им обръщат внимание, дори и когато са предупредени, че имат граници. Те обичат да експериментират, опитват, мечтаят и създават. И така границите се преминават ежедневно, бариерата постоянно се мести напред и нагоре. И така всеки ден — понякога с големи скокове, понакога на пръсти, съвсем мъничко.
Докато в един момент нещо в живота не реши да циментира границата — тук е, няма да мръдне, не опитвай да я местиш, и да опиташ няма значение, виж другите и се подравни с тях. Границата е важна, точно тук е, спри. Небето не е лимитът, това са мечти, ти си голям, влез в реалния свят.
От нас, само от нас, от никой друг не зависи, дали границите ни са бетон — такива сме, няма да се променим; късно ми е за тези работи; аз никога не съм го можела това; не, не няма да опитам; аз каквото и да кажа, нищо няма да се промени; всеки си има особености, знаеш. Продължете списъка вие, сигурно се сещате за още.
Аз съм щастлива около мен да има вдъхновяващи хора, които не спират да събарят бариерите — тези в главата им; тези пред тях; тези, които още не съществуват. Защо? Ами защото им пречат. Пречат им да се развиват; да мечтаят; да променят света така, както вярват; да живеят живота си пълноценно; да се събуждат с усмивка и желание; да виждат смисъл във вчера, днес и утре. Продължете списъка вие, сигурно се сещате за още.
Нека се учим от децата. Нека искаме и от себе това, което очакваме от тях.
Не се движиш напред, ако си спрял на границата.