Всички вярваме в силата на образованието и затова и водим децата си на училище. Обучаваме малчуганите на математика, писане, четене, история, география, химия, биология. Малко по малко отваряме големия свят, като в последователни стъпки го правим да изглежда по-малък, по-разбираем, по-достъпен. Така поне си повтаряме - въпреки че знаем, че не е така.
Защото има една сфера, която напълно отсъства от образованието - както в нашето преди години, така и в това на децата ни днес. Тази сфера никога не е била приоритет в ученето и там сме оставени напълно сами, неподготвени и безкрайно неуверени още от най-ранна възраст. Тя е оставена на нас самите - да си я открием и да си я осмислим, да я разберем и евентуално да се справим с нея. Тя може да бъде описана с един въпрос - “Какво е животът и как работи той?”
Голяма и некомфортна тишина присъства в учебния процес, когато стане въпрос за истински големите въпроси - “С кого да съм заедно?”, “Как да реализирам мечтите си?”, “Как да имам истински приятели?”, “Коя е най-добрата професия за мен?”, “За какво са парите?”, “Как да се справя с тревогата си?”, “Какво да правя със срама и съжалението, което чувствам в момента?”, “Какво е щастието?”, ”Как да убедя хората в каузата си?, “Как да живея добре?”, “Как да поддържам добри отношения със семейството си?”, “Как да продължа, когато не виждам смисъл?”, “Как да потърся помощ, когато страдам?”, “Защо се чувствам така в момента? Всъщност, какво точно чувствам в момента?”, “Как да имам друг живот, защото не харесвам своя?”, “Как да стана друг човек, защото не харесвам себе си?”, “Кой съм аз? А ти кой си?”.
И ей така, животът се стоварва, без предупреждение и без подготовка - няма кого да питаш и не се ориентираш никак добре накъде да поемеш. И започват стрес и катастрофи от най-ранна възраст. Летят понятия като тревога, депресия, бяс, агресия, хиперактивност, непослушание, пристрастяване, за които не знаеш, че нищо не знаеш и не си учил.
А какво щеше да е, ако училището подготвяше за истинския живот? Не само за разни факти от него, като войни, химически реакции, географски понятия, законите на Нютон, пълния член и тригонометрията. Ако заедно с тези неща, ни учеше и за нас самите - чувствата ни, страховете ни, силните ни страни, приятелите ни, екипите ни, караниците ни, идеалите ни, любовта ни. Какво, ако учехме как да говорим със себе си и другите, още когато госпожата ни пита за какво си говорят героите в приказката? Какво, ако с интерес ни слушаха не само как разказваме урока, но и от какво ни е страх и за какво сме си мечтали сутринта на закуска? Какво, ако заедно с таблицата за умножение, можехме да търсим и решението на заплетена приятелска ситуация в клас? Какво, ако тези неща се поставяха като еднакво важни за успеха в училище, както са еднакво важни за успеха в живота?
Какво, ако училището е едно отворено, задълбочено, позитивно място, което ти помага да се справиш с важните аспекти на живота, по чиито криволичещи пътечки, пълни с камъни за спъване и локви за скачане, вече си поел и се чудиш накъде да поемеш? Какво, ако училището е доверено място, което ти помага да не правиш едни и същи грешки нон-стоп в живота си и ти дава свободата и подкрепата да го тестваш този живот - с любопитството да задаваш въпроси и със смелостта да търсиш отговорите им?
Можем само да предполагаме. И ние не знаем. И ние, възрастните, до ден днешен търсим отговорите на великите житейски въпроси и съжаляваме за всичките пропуснати години в училище, когато му е било времето да се научим как да живеем добре.
Искате да получавате още текстове като този? Абонирайте се за имейл бюлетина “Новото родителство” - пристига всяка сряда до 2000+ абоната.