Нанси Карлсън — Пейдж (Nancy Carlsson-Paige) е автор на „Връщане на детството“ (“Taking Back Childhood”) и експерт по ранно детско развитие, в челните редици на дебата как да обучаваме и да не обучаваме най-малките ученици. Тя е професор емеритус в Университета Лесли в Кеймбридж, Масачузетс, където повече от 30 години обучава учители и е основател на университетския Център за мирни училища (Center for Peaceable Schools). Тя е и един от основателите на неправителствена организация, наречена „Защита на първите години“ (Defending the Early Years), която финансово подкрепя изследвания за ранното детско обучение и защитава разумни практики за малките деца. Карлсън — Пейдж е носителка на редица награди за работата си в името на децата и семействата в продължение на вече няколко десетилетия.

Този текст е речта й при приемане на наградата “Герой в образоването” на името на Дебора Майер (Deborah Meier Hero in Education Award), присъдена й от неправителствения Национален център за честно и отворено оценяване (National Center for Fair and Open Testing).

Благодаря на Националния център за честно и отворено оценяване за присъдената ми награда “Герой в образоването” на името на Дебора Майер (Deborah Meier Hero in Education Award). Центърът върши отлична работа за защита и обучение на честни и справедливи практики. Тази награда носи името на един от моите герои в образованието — Дебора Майе, която винаги е носила сила за справедливост и демокрация в образованието. Надявам се, че всеки път, когато тази награда се присъжда, ще отдаваме почит на Деб. Чувствам се поласкана да приема тази награда едновременно с Лани Гуинер.

Когато бях поканена тук, си помислих за всички онези хора, които работят за справедливост и равенство в образованието и които също можеха да стоят тук сега. Мисля за всички тях сега и приемам тази награда и от тяхно име — от името на всички учители и обучители, отдадени на децата и на това, което е справедливо и добро за тях.

Чудесно е да видя всички вас тук — толкова много семейства и приятели, другари в тази борба за възстановяване на отлично държавно образование за всички наши деца, а не само за някои избрани от тях.

Обичам работата, на която посветих живота си — да науча учителите как мислят малките деца, как те учат, как се развиват социално, емоционално, морално. Вдъхновена съм от теорията и науката в моята сфера и от факта, че това се вижда на практика в действията и игрите на децата.

Никога, обаче, дори и в най-смелите си мечти, не съм си представяла ситуацията, в която се намираме днес.

Ситуация, в която се възлагат и изпълняват образователни политики, които не отразяват това, което знаем за ученето при малките деца. Имаме десетилетия на изследвания в областта на детското развитие и невронаука, които ни казват, че малките деца учат активно — те трябва да се движат, използвайки сетивата си, да пипат с ръцете си, да си общуват с другите деца и учители, да създават, да изобретяват. Но в това объркано време, малките деца започват предучилищна на 4 години и от тях се очаква да научават чрез “строги инструкции“.

И никога в най-смелите си мечти не можех да предвидя, че ще бъдем принудени да защитаваме правото на децата да играят. Играта е основният способ за човешко израстване. Тя е универсална — също както ходенето и говоренето. Играта е начинът, по който децата построяват идеите си и начина, по който те разбират смисъла на преживяното и се чувстват защитени. Просто погледнете математическите концепции, които са вложени в сложните сгради на децата от детската градина. Или наблюдавайте 4-годишно дете, което след като става свидетел на страшно събитие, си слага наметалото и си представя, че е супер-герой.

Но играта изчезва от класните стаи. Въпреки че знаем, че играта е ученето на малките деца, ние наблюдаваме как тя е избутана настрани, за да се отвори място за нови академични инструкции и „прецизност“.

Дори и в най-смелите си мечти не можех да допусна, че ще се наложи да се борим за класни стаи за малките деца, които са подходящи за тяхното развитие. Вместо активно обучение чрез правене, децата седят на стол твърде много време, упражнявайки се в букви и цифри. Нивото на стрес сред малките деца е покачено драстично. Родителите и учителите ми казват: децата се притесняват, че не знаят верните отговори, сънуват кошмари, изскубват миглите си, плачат, защото не искат да ходят на училище. Някои хора наричат това детски тормоз и аз не мога да не се съглася.

Дори и в най-смелите си мечти не можех да допусна, че ще трябва да застанем срещу напрежението да тестваме и изпитваме малките деца през цялата година, често в прекалена степен — въвеждайки множество тестове за децата в градината и предучилищната. Сега, когато децата започват училище, те не прекарват първите си дни в опознаване на класната си стая и останалите съученици. Те прекарват първите си дни в тестове. Ето, какво споделя една майка, при започването на тяхната учебна година:

„Първият ден от детската градина на дъщеря ми — нейното първо впечатление от училище — се състоеше почти само от тестване и оценяване. Тя трябваше да бъде в училище в 9:30 и аз я прибирах в 11:45. През това време тя беше оценявана от петима различни учители, всеки един от тях напълно непознат, които я караха да изпълнява определена различна задача.

Когато я прибрах, тя не искаше да говори за това, какво е правила в училище, но каза, че не иска да се връща. Не искаше да знае имената на учителите. Не се сприятели с никого. По-късно същия следобед, докато си играеше с нейните животни в стаята си, я чух да ги инструктира за цифри и букви“.

И въпреки това всичките пари и ресурси и времето, отделено за професионално развитие, всичко това отива за подготовка на учителите как да използват необходимите средства за оценяване. Някак си се очаква, че данните, получени от тези тестове, са по-валидни от способността на учителя да наблюдава децата и разбира техните умения в контекста на цялостното им развитие в класната стая.

Първият път, в който лично видях в какво се превръщат много от националните начални класни стаи беше, когато посетих програма в общност с ниски доходи в северната част на Маями. Повечето от децата там бяха с безплатна или намалена такса за обяд.

Там имаше 10 класни стаи — за детска градина и предучилищна. Спонсорирането на програмата зависеше от оценките на тестовете и, естествено, учителите обучаваха според теста. Беше ми казано, че децата с ниски оценки получават допълнителни упражнения по четене и математика, вместо часове по изкуство. Те използваха компютърна програма, за да обучават 4- и 5-годишни как да рисуват балончета. Един учител ми се оплака, че някои от децата излизат извън линиите.

В една от детските градини, които посетих, стените бяха празни, както и цялата стая. Учителят изпитваше на компютър малко момче в единия ъгъл на стаята. Нямаше друг помощник в класната стая. Другите деца седяха на масите си, преписвайки думи от дъската. Думите бяха: „Не говорете. Седете си на мястото. Дръжте ръцете до себе си.“

Учителят продължаваше да крещи по тях от своя ъгъл: „Тишина! Не говорете!“

Повечето от децата изглеждаха изплашени и отнесени, а едно малко момче седеше само. То тихо плачеше. Никога няма да забравя как изглеждаха тези деца и какво беше усещането да ги наблюдаваш, бих казала, страдайки в този контекст, който беше в огромно несъответствие с техните нужди.

Точно общностите с ниски доходи и недостатъчно ресурси като тази са местата, в които децата са най-силно подложени на тестове и упражнения, ръководени от учител. Не е като в по-богатите общности, където децата имат възможност да посещават ранни програми, които включват игра, изкуство и обучение, базирано на проекти. Бедността, уви, е основната причина за тази пропаст.

Преди няколко месеца се стреснах от доклад, който четох от Офиса на Департамента по образование за граждански права, който посочваше, че повече от 8,000 деца от общинските начални училища в страната са изключвани поне веднъж на година, а много от тях и по повече от веднъж. Първо, кой изключва дете в предучилищна възраст? Защо и за какво? Самата идея е странна и ужасна. И то 8,000? Продължих да чета доклада и видях, че голяма част от тези изключени деца са чернокожи момчета от семейства с ниски доходи.

Знам, че има връзка между тези изключвания и политиките за реформиране на образованието: децата в общностите с ниски доходи страдат от дефицит на класни стаи за игра, а вместо това получават силни дози директно наставление и оценяване. Да седят мирно, да са тихи и да се съобразяват. Много от малките деца не могат да правят това и нито едно от тях по принцип не трябва да го прави.

Върнах се отчаяна от тази визита в класните стаи в Маями. Но за щастие, отчаянието бързо се превърна в организирано действие. Заедно с други обучители създадохме неправителствената организация „Защита на ранните години“ (Defending the Early Years). Имаме си страхотни лидери по ранно развитие (някои от тях са тук тази вечер: Деб Майер, Жералдин Маклафлин, Даян Левин и Айла Гавинс). Ние говорим с обединения глас на малките деца.

Публикуваме доклади, пишем статии, заснемаме видеа и ги качваме в YouTube, говорим и даваме интервюта при всеки шанс, който имаме.

Всичко това го правим почти без пари. Направо е комично: Фондацията “Бил и Мелинда Гейтс” е похарчила повече от 200 милиона долара, за да промотира Common Core (американските национални стандарти за обучение и тествчне). Нашият бюджет в „Защита на ранните години“ е 0.006% от това.

Сътрудничим си с други организации. Националният център за честно и отворено оценяване ни е от голяма помощ. Сътрудничим си и с Network for Public Education, United Opt Out, много родителски групи, Citizens for Public Schools, Badass Teachers, Busted Pencils Radio, Save Our Schools, Alliance for Childhood и ECE PolicyWorks. Имаме силна мрежа от обучители, родители и ученици и извън страната — всички виждаме ползите, които това ни носи.

Всички ние имаме обща визия: образованието е човешко право и всяко дете го заслужава. Отлично, безплатно образование, в което ученето има смисъл — с изкуство, игра, увлекателни проекти и шанс децата да придобият граждански права, така че един ден да участват активно и съзнателно в тази все по-деликатна демокрация.