Решават си двамата ни герои тестовете за изходното ниво и имат грешки. Вярно, малки грешки, но грешки. Вярно грешки, но малки. Едното ни дете се притеснява от това. То вече е било на изпити и знае какво става, като имаш такива грешки. Наказват те с ниска оценка. То и до ден днешен не разбира как тази ниска оценка влияе на живота ти по принцип, който продължава да си тече нормално, но знае, че това е някакъв вид абстрактен провал. Докато другото сладурче вече е потънало в следващата си дейност и няма следи от тревога. То никога не се е явявало на изпити досега и няма особени чувства към процеса.
А аз стоя отстрани и си мисля. Гледам ги, обичам ги безкрайно, усмихвам се и си разсъждавам за тях и за нас, хората. Какви невероятни същества сме ние. И какви изумителни създания са децата. И как този тест, два, три, осем не цели да го покаже. Тези три страници нямат ни на-малка представа за върховенството на всяко едно човешко същество и следователно не го и търсят. Създателите им са си поставили друга цел - по-нисша, вехта и безполезна. Тези бели листа с черен тест откриват петната по великолепната ни бяла рокля и крещят на висок глас, за да могат всички да видят тях, а не нас в ослепителната ни одежда.
Тестовете от този тип са изключително непрофесионален инструмент в съвременния свят. Техниките съществуват, за да помагат на хората да вървят напред, без да ги връщат назад и сочат с пръст провинилите си. Това не работи и всеки добър мениджър знае, че така екип не се нахъсва и не се постига силна мотивация. Инструментите постигат положително въздействие върху отделния човек и екипа, като го стимулират да бъде това висше същество на този прекрасен, огромен и сложен свят - да мисли, да учи, да действа с другите, да се смее, да създава, да се проваля умно, да упорства, докато не стане. Инструментите ни учат да сме гъвкави, адаптивни, мъдри, практични, проактивни и просоциални. И ни учат на грижа - към нашите идеи и действия, към тези на другите и към тези, за които създаваме по-добрите решения.
Тестовете от този тип са изключително безсмислен инструмент в съвременния свят. Те нищо не показват за човечето с химикалката в ръка, надвесено над въпросите. Целият необхватен, безкраен, безобразно разнообразен космос на детето отсъства - знанията, уменията, десетките изчетени книги, новото хоби, допълнителните съботни занимания, спорта, добродетелите, засадените дървета, отгледаните цветя, грижите по домашното животно, събраните боклуци от поляните, подадената ръка на друг в нужда, дарените дрехи на дома за деца, посетените музеи, организираните домашни театрални постановки, импровизираните пикници в хола, изрисуваните и смачкани листа с нови идеи, правилно обутите чорапогащници и завързани връзки на обувките, тревогите вечер, проблемите с приятелите, намерените решения, ненамерените решения, ушитите на ръка рокли за любимата кукла, скованата къщичка на дървото, приготвената за мама и татко закуска, мечтите в дъждовния ден, почистения сняг от целия двор, изпратеното за последно обичано коте, спестяваните цяла година пари, дадени за нещо общо за семейството, засадените за първи път репички, загубените любими очила и още стотици неща, които се случват само за един месец в живота на едно дете.
Какво мерим тогава? Дали умее да пише и пренася дж, дз и й? Докато мерим това, ще получаваме и такъв резултат - деца, които могат да пишат думи с дж и такива, които не могат. На 7 години, обаче. Защото за тези, които го могат на 10, 8 или 6 нищо не се казва. Не му е времето сега, е решил някой експерт по развитието на децата. Затова и тук трябва важно уточнение. Ако искаме друг резултат, този тест няма как да го покаже. Дали развиваме, образоваме и възпитаваме визионери за по-добри общества, създатели на нова енергия, мечтатели за по-чиста планета, космонавти на станцията на Марс, доктори в тежко засегнати райони, като цяло по-добри, смели и уверени хора - за това трябват други мерки и теглилки. Тестовете там не работят толкова добре. Тестовете направо се провалят, всъщност. Разпищяват се, паникьосват се и сами се попълват, затова и не ги използваме, както би казал Дъглас Адамс.
Цяла учебна година децата учат у дома с мен и Георги Камов. Не взехме лесно това решение, но нямахме друг приемлив за нас избор. Тестовете нямат значение, но всичко друго в дните ни има, защото сме заедно, учим постоянно, развиваме се, вълнуваме се от проблемите на света и не пропускаме да се радваме на всеки миг - очакван или не, който животът на тази наша, единствена и малко разрушена планета ни поднася.
Живеем добре в ритъма на съвременния ни вълнуващ свят, който е много далеч от скърцането на образователната система. Учим се да си създаваме щастие, защото през годините в училище този предмет явно сме го пропуснали.
Искате да получавате редовно текстове като този?
Запишете се за имейл бюлетина ни.