“Това беше само първият ти ден — защо не опиташ още дванайсет години?” © Liza Donnely, New Yorker
Когато става въпрос за първия учебен ден, се сещам за една случка в градината на децата ни, която сигурно никога няма да забравя. През октомври миналата година отиваме да прибираме малчуганите и срещаме баща с големия си син, дошли да приберат по-малката сестричка. Настава оживление, децата видимо познават момчето, възпитателите му се радват искрено и разбирам, че това му е първа година в училище, след като е бил в градината допреди няколко месеца. Детето прегръща всички и пита дали може да влезе и да обиколи двора и да надникне в класните стаи. Възпитателката отговаря “Разбира се!” с усмивка и допълва: “А, чакай, разкажи ни как е в училище?”
Полагаме неимоверни усилия да сме добри родители — грижим се за здравето, външния вид, хранителните навици, личните навици, пълни сме с образователни играчки, записваме ги на спортове, водим ги на музеи, възпитаваме ги в дух на взаимно уважение и равно достойноство, търпеливо насърчаваме ценности, следваме интересите им и им помагаме те да ги преследват, до тях сме ден и нощ, в радости и през сълзи, вдигаме ги като паднат и после правим ракети, за да се качат още по-нависоко. Там, където те поискат, без значение къде е това!
Докато не дойде първия от многото 15-ти септември и не се предадем. Накъде точно ги изпращаме напред с букета? Защо след огромните усилия, които сме положили, завършваме всичко така? Знаем къде отиват, знаем какво ги чака и знаем със сигурност какво не ги чака там — не ги чакат най-интересните и полезни години в живота им, от които всеки един ден ще е най-великият досега, защото ще са направили това, открили онова, научили сто нови неща и нямащи търпение да се върнат утре в класната стая, защото толкова много работа имат да свършат. Мамо, тате, ама вие нищо не разбирате! Не го ли знаете това? Не сте ли правили такива опити като сте били в училище?
Не, чака ги друго. Институция, която прави всичко, на което сте ги учили, но наобратно. Не проявава уважение и взаимно достойнство, не е поставила децата в центъра на дейността си, не отчита личните им интереси и стремежи, не се интересува от индивидуалните им потребности и особености, иска да ги направи еднакви, а не специални, кара ги да се чувстват отдръпнати назад и със сигурност не ги бута напред. Това се казва традиционно училище — мудно, голямо, старо, чуждо на хлапетата. Така ли си представяме децата си, наистина? Това ли искаме за тях? Не планирахме ли да отгледаме най-великия космонавт, архитект, дизайнер, инжeнер, хирург?
Та, отново за детето в градината. Всички замълчаха, децата се обърнаха към него — той, героят, който вече е толкова голям, че ходи на училище! И в този момент, бащата прибра усмивката си, сведе поглед и поклати глава. Детето погледна настрани и каза: “Не ми се говори за това”. И влезе навътре, за да обиколи игрището, двора, градинките със садени от него и приятелите му зеленчуци, цветя и билки, класните стаи с материали за смятане, писане, умножение, деление, безчет прочетени и дискутирани книги, отбелязани енциклопедии и направени проекти за вулкани, планети, жаби, листа, езера, върху които е работили сам или с екип дни наред, седмици, без никой да го прекъсне — защото всички уважават труда, концентрацията, интереса му и него самия като индивид. Допреди няколко седмици, когато влизайки в класната стая, му показват, че това, което най-много го интересува в момента, няма значение; това, с което се занимава задълбочено в момента, също няма значение и следователно може да бъде прекъснато; приятелите му са конкуренция; екипната работа се наказва и проекти не се правят. И светът му се е разрушил и не му се говори за това.
И както един велик датски психолог Йеспер Юл беше казал в скорошно интервю за училищата: “Не разбирам как ги пускате там? Защо го причинявате на децата си?”
Защо, наистина?