broken image

red paper plane

.

    • Начало
    • "Дизайн шампиони" 2025/2026
    • За родители
    • Бюлетин
    • Фондация
    • Екип
    • English
    • …  
      • Начало
      • "Дизайн шампиони" 2025/2026
      • За родители
      • Бюлетин
      • Фондация
      • Екип
      • English
    broken image

    red paper plane

    .

      • Начало
      • "Дизайн шампиони" 2025/2026
      • За родители
      • Бюлетин
      • Фондация
      • Екип
      • English
      • …  
        • Начало
        • "Дизайн шампиони" 2025/2026
        • За родители
        • Бюлетин
        • Фондация
        • Екип
        • English
      broken image

      Поредният 15-ти септември

       

      Автор: Цвети Камова

      · Блогпостове
      broken image

      “Това беше само първият ти ден — защо не опиташ още дванайсет години?” © Liza Donnely, New Yorker

      Когато става въпрос за първия учебен ден, се сещам за една случка в градината на децата ни, която сигурно никога няма да забравя. През октомври миналата година отиваме да прибираме малчуганите и срещаме баща с големия си син, дошли да приберат по-малката сестричка. Настава оживление, децата видимо познават момчето, възпитателите му се радват искрено и разбирам, че това му е първа година в училище, след като е бил в градината допреди няколко месеца. Детето прегръща всички и пита дали може да влезе и да обиколи двора и да надникне в класните стаи. Възпитателката отговаря “Разбира се!” с усмивка и допълва: “А, чакай, разкажи ни как е в училище?”

      Полагаме неимоверни усилия да сме добри родители — грижим се за здравето, външния вид, хранителните навици, личните навици, пълни сме с образователни играчки, записваме ги на спортове, водим ги на музеи, възпитаваме ги в дух на взаимно уважение и равно достойноство, търпеливо насърчаваме ценности, следваме интересите им и им помагаме те да ги преследват, до тях сме ден и нощ, в радости и през сълзи, вдигаме ги като паднат и после правим ракети, за да се качат още по-нависоко. Там, където те поискат, без значение къде е това!

      Докато не дойде първия от многото 15-ти септември и не се предадем. Накъде точно ги изпращаме напред с букета? Защо след огромните усилия, които сме положили, завършваме всичко така? Знаем къде отиват, знаем какво ги чака и знаем със сигурност какво не ги чака там — не ги чакат най-интересните и полезни години в живота им, от които всеки един ден ще е най-великият досега, защото ще са направили това, открили онова, научили сто нови неща и нямащи търпение да се върнат утре в класната стая, защото толкова много работа имат да свършат. Мамо, тате, ама вие нищо не разбирате! Не го ли знаете това? Не сте ли правили такива опити като сте били в училище?

      Не, чака ги друго. Институция, която прави всичко, на което сте ги учили, но наобратно. Не проявава уважение и взаимно достойнство, не е поставила децата в центъра на дейността си, не отчита личните им интереси и стремежи, не се интересува от индивидуалните им потребности и особености, иска да ги направи еднакви, а не специални, кара ги да се чувстват отдръпнати назад и със сигурност не ги бута напред. Това се казва традиционно училище — мудно, голямо, старо, чуждо на хлапетата. Така ли си представяме децата си, наистина? Това ли искаме за тях? Не планирахме ли да отгледаме най-великия космонавт, архитект, дизайнер, инжeнер, хирург?

      Та, отново за детето в градината. Всички замълчаха, децата се обърнаха към него — той, героят, който вече е толкова голям, че ходи на училище! И в този момент, бащата прибра усмивката си, сведе поглед и поклати глава. Детето погледна настрани и каза: “Не ми се говори за това”. И влезе навътре, за да обиколи игрището, двора, градинките със садени от него и приятелите му зеленчуци, цветя и билки, класните стаи с материали за смятане, писане, умножение, деление, безчет прочетени и дискутирани книги, отбелязани енциклопедии и направени проекти за вулкани, планети, жаби, листа, езера, върху които е работили сам или с екип дни наред, седмици, без никой да го прекъсне — защото всички уважават труда, концентрацията, интереса му и него самия като индивид. Допреди няколко седмици, когато влизайки в класната стая, му показват, че това, което най-много го интересува в момента, няма значение; това, с което се занимава задълбочено в момента, също няма значение и следователно може да бъде прекъснато; приятелите му са конкуренция; екипната работа се наказва и проекти не се правят. И светът му се е разрушил и не му се говори за това.

      И както един велик датски психолог Йеспер Юл беше казал в скорошно интервю за училищата: “Не разбирам как ги пускате там? Защо го причинявате на децата си?”

      Защо, наистина?

      Previous
      Как да отгледаме иноватори?
      Next
      Докъде стигат мечтите  
       Return to site
      Cookie Use
      We use cookies to improve browsing experience, security, and data collection. By accepting, you agree to the use of cookies for advertising and analytics. You can change your cookie settings at any time. Learn More
      Accept all
      Settings
      Decline All
      Cookie Settings
      Necessary Cookies
      These cookies enable core functionality such as security, network management, and accessibility. These cookies can’t be switched off.
      Analytics Cookies
      These cookies help us better understand how visitors interact with our website and help us discover errors.
      Preferences Cookies
      These cookies allow the website to remember choices you've made to provide enhanced functionality and personalization.
      Save