Към другите родители в парка:

“Скъпи родители,

Моля, не изкачвайте дъщерите ми до върха на стълбата, особено след като сте ме чули да им казвам, че аз няма да го направя вместо тях и ги окуражавам да опитат сами.

Аз не седя тук, на цели 5 метра от тях, защото съм твърде мързелива, за да стана. Седя тук, защото не съм ги довела в парка да се научат как да манипулират останалите да свършат тяхната трудна работа. Доведох децата си тук да се научат, да го правят сами.

Те не са тук, за да бъдат на върха на стълбата; те са тук, за да се научат да се катерят. Ако не могат да го направят сами, ще трябва да преживеят разочарованието. По-важното е, че ще имат цел и стимул да опитват да го постигнат.

А междувременно, ще качват стъпало по стъпало. Искам да се уморят от собствените си ограничения и да решат да ги преминат, и да опитат това да се случи без каквато и да било помощ от моя страна.

Не е моя работа — и със сигурност не е и ваша — да предпазвате моите деца от чувство на неудовлетвореност, страх или дискомфорт. Ако го направя, ще отнема им възможността да научат, че подобни ситуации не са краят на света, че могат да ги преодоляват или да ги използват в своя полза.

Ако се заклещят, не е моя да работа да ги спасявам незабавно. Ако го направя, ще отнема възможността им да се научат да се успокояват, да приемат ситуцията и да опитват да решат проблема по свой собствен начин.

Не е моя работа да ги пазя от падане. Ако го направя, ще отнема възможността им да научат, че е напълно възможно да паднат, но пък рискът си струва и те всъщност могат да се изправят отново. Аз не искам моите дъщери да научат, че могат да преодоляват препятствия само с чужда помощ. Аз не искам те да научат, че могат да достигат големи висини, без усилия. Аз не искам да научат, че имат право на награда, без да направят каквото и да е, за да го заслужат. Защото — и това може би ще ви изненада — нито едно от тези неща не е реално. И ако аз допусна да си мислят, дори за момент, че са реални, ще сгреша като майка.

Аз искам моите момичета да осъзнаят удовлетворението от преодоляването на страха и съмнението, както и постигнето на труден успех.

Аз искам те да вярват в собствените си способности и да бъдат уверени и решителни в действията си.

Искам да могат да приемат собствените си ограничения и да намират начин да ги преодолеят със собствената си забележителна сила.

Искам да се чувстват достатъчно способни да взимат собствени решения, да развиват собствените си умения, да поемат своите рискове и да се справят с техните собствени чувства.

Аз искам да се изкатерят по тази стълба без каквато и да е помощ, макар и добронамерена, от ваша страна.

Защото те могат. Знам това. И ако аз им дам достатъчно лично пространство, съвсем скоро те ще го осъзнаят сами.

Затова, ще ви бъда благодарна да останете встрани, за да мога аз да си свърша моята работа тук, която се състои предимно от съпротива на съвсем същите импулси, на които вие се отдавате, и всеки път да си прехапвам езика, когато искам да извикам “ВНИМАВАЙ” и съзнателно, болезнено да си повтарям да стоя настрани, вместо да се втурна напред.

Защото, докато те растат, стълбите ще стават все по-високи, по-плашещи и по-трудни за изкачване. Не знам за вас, но аз предпочитам да помогна на децата си да усвоят уменията, които ще ги водят напред сега, когато една грешна стъпка означава ударена глава или ожулено коляно, които могат да бъдат излекувани с една целувка, когато най-трудният от върховете може да бъде изкачен с припяването “мисля, че мога; мисля, че мога”, когато на цели 5 метра един от друг, им изглежда сякаш съм безкрайно далеч.

Искате да получавате редовно текстове като този?

Запишете се за имейл бюлетина ни.

Желаете да опитате нещо различно за вас и детето ви?

Пробвайте нашия летен пакет с 5 мисии.