Проведох няколко разговора днес и последният ме накара да поспра за миг, два или три. Разговорите са особено нещо. Казват, че за да проведем добър разговор, имаме нужда от целия списък с умения - без значение на коя графика за уменията на 21-ви век сме фенове. 

Трябва да можем да слушаме; да можем да разбираме какво ВСЪЩНОСТ ни казват; да можем да сме безпристрастни; да потиснем егото си, за да разберем смисъла; да искаме да водим диалог (на това ще се спра в следващия абзац); да имаме настройката, че ще научим нещо ново; да можем да се изразяваме добре; да можем да формулираме добре идеите си; да можем да дебатираме; да можем да убеждаваме в нещата, в които вярваме; да можем да надграждаме чужди идеи; да можем да развиваме своите си идеи; да проявяваме емпатия; да имаме самокритика, за да осъзнаваме кога и с какво грешим; да сме весели и свежи хора, за да ни върви темата; да сме любознателни; да имаме добра култура на говорене; да имаме добра емоционална интелигентност - и така по целия списък.

Освен това, истинските разговори са ДИалози. Тоест, това са двама / няколко души, които споделят, обменят, обсъждат, спорят, разсъждават върху идеи. От диалозите научаваме нови неща, провокираме своите тези и имаме приятно време заедно с други интелигентни същества. 

Понякога, обаче, диалогът е скрит монолог. Тогава, когато отсрещният човек е твърдо убеден, че няма какво ново да научи, че знае всичко, че е напълно прав, че трябва да те убеди, че е напълно прав. Тези разговори са безсмислени разговори, които губят най-ценното ни нещо - времето. В тези моменти аз често казвам “О, да, ти си прав/а!” и оставям цялото нещо да приключи бързо.

Много можем да си говорим за разговорите, комуникационните умения, уменията да представяме и разказваме истории. Но! Има едни разговори, които са по-важни от останалите. За тези разговори научаваш късно в живота си, най-често по нелекия начин. И са най-трудните ни разговори, за които никой никога не е споменавал по време на детството ни и в училище. Откриваме ги случайно в един тежък момент, когато сме изправени пред най-важния човек в живота ни - мен самия. Ето за тези разговори мисля, че си струва да поразсъждаваме и не, не мисля че ни трябват три листа умения, за да ги провеждаме. Но те са ключови за всички от нас.

Тези разговори стартират като онези монолози, в които все си прав. Отнема време, докато станат диалози, в които не винаги си прав и научаваш нови неща. Трябва малко опит в тази работа с мисленето - да сме свикнали да говорим за себе си и действията си, да сме си давали равносметка, да сме разсъждавали върху грешките и успехите си, да сме критикували добронамерено, както и на нас да са ни давали редовна и конструктивна обратна връзка, да сме се извинявали и да сме съжалявали за постъпките си, да сме се опитвали да поправяме нещата и понякога да се е получавало. 

И точно, когато открием силата и сложността на тези разговори с нас самите, даже задобряваме леко и хоп, ставаме родители. Оттук има два подхода, като единият (за съжаление) е значително по-разпространен от другия. 

- 1. Не ни се занимава принципно - “ден да мине, друг да дойде”, както казваше баба ми. 

- 2. Използваме този нов етап в живота ни по предназначение - порастваме. 

- 3. А, има и трети  - започваме активно и се отказваме след някоя и друга година, като се заплетат работите.

Да, като родители имаме немалко задължения, но едно е най-базовото, според мен - да растем с децата си. Много е трудно, признавам. И съм се убедила, че по-бързо и лесно се расте на талия. Защото истинското израстване означава доста работа върху нас самите, като хора и е леко трънлива пътека. Изисква целенасочена работа върху и разговори за постъпките ни, равносметка от изминалия ден, осмисляне на проблемите пред човечеството и нашата роля там, желание да сме спокойни и, защо не, щастливи със себе си - такива, каквито сме и в нашата си собствена компания… 

Това са все неща, които вече трябва да си ги говорим и с децата, за да ги провокираме тях да започнат да мислят сами за тези теми. Колкото по-навреме започнем да си ги говорим, толкова по-добре живеем днес, тук и сега. Заедно. Защото никой и нищо не може да запълни празнините във взаимоотношенията ни с нас самите. Няма кой да свърши тази работа вместо нас. И колкото повече отлагаме, толкова по-видими стават тези празнини. От това как се отнасяме, говорим и грижим за човека в огледалото, зависи и какви ще сме с другите около нас и какъв живот ще водим по принцип. 

И разговорите с децата по тези теми не са странни или страшни. Няма нужда от целия списък с уменията на 21-ви век, дебели книги и родителски коучинг. Не бива да чакаме до пълнолетието, защото тогава вече някой ще е говорил с тях и ще им е сформирал “тяхното” мнение за себе си. Имаме нужда от най-семплите от всички семпли родителски неща. Което, без да се отклонявам от темата и да развалям бизнес моделите на хиляди компании, е валиден принцип за всичко важно в родителството. 

Ето я тайната: още днес вечерта да отделим 20 минути, да изключим телефони и екрани, да седнем заедно на тихо и приятно и да си поговорим. Да си зададем и отговорим на три ключови, незаменими и магически въпроса: 

“Кое през деня беше най-интересното за теб?”

“Кое не се получи днес за теб?”

“Какво научи днес за себе си?”

И да си поговорим, без да се сочим с пръст и да се обвиняваме. Така или иначе е минало - не можем да го променим, но пък толкова много можем да научим от него. И така всяка вечер - ще видим, че колкото по-често го правим, толкова по-добре ще живеем заедно, защото ще свикнем как да говорим за и със себе си за темите от деня. Тези моменти ни сближават неимоверно и създават зона на комфорт и доверие, която е безценна. Семейството е най-ценният екип от всички в живота ни. Струва си да го поддържаме във форма.

Да не забравяме, че в разговора започваме първо ние - големите. Защото много често се оказва, че децата могат по-лесно и безпристрастно да си дадат равносметка за деня от нас, техните многоуважавани родители.

И така: 

“Кое през деня беше най-интересното за теб?”,

“Кое не се получи днес за теб?”

“Какво научи днес за себе си?”