Първата част от прослушването за предгимназиалната програма на Училището Джулиард (бел. —The Julliard School едно от най-престижните и водещи училища по изкуство и музика в света) става с изпращане на видео клип. За да се подготви, синът ми се упражняваше по три часа на ден от декември до март. В края на март го записахме как изпълнява „Концерт за виолончело в ла минор“ от Сен-Санс и изпратихме записа в Джулиард.
Резултатите от първия кръг дойдоха бързо. Беше преминал.
Изкуството да се упражняваш е в това да откриеш процес на повторение, без той да те отегчава.
След това той продължи да се упражнява по три часа на ден за още два месеца. Творбата, която изпълняваше, е с продължителност около четири минути. Затова сигурно ви е трудно да си представите как прекарваше по три часа на ден в продължение на шест месеца върху това единствено произведение. Но упражняването — за каквото и да е, е цяла наука.
Когато той сподели на учителката си Ейми Барстън, че е отегчен, тя му отговори, че отегчението идва от липса на ангажираност. Показа му как да разпознава загубата си на интерес. После го научи да се вглежда по-внимателно във всяка нота и да слуша по-задълбочено и с ушите, и със сърцето си.
Синът ми се научи да се упражнява, като сменяше ритъма на творбата. Научи се да свири нота по нота с тунер. Научи се да свири всеки такт с различно темпо на метронома и после изпълняваше произведението толкова бавно, че му отнемаше цели 20 минути вместо оригиналните четири.
По време на тези безумни уроци, когато Ейми и синът ми прекарваха по един час над пет ноти, колкото повече работехме върху изкуството на упражняването, толкова повече аз откривах, че упражняването е начин да се справяш с всичко амбициозно и трудно. Той се научи да създава система и процес, вместо да се фокусира единствено върху целта.
Най-добрите процеси са тези, които ускоряват цикъла на разочарование и възстановяване след него.
Първите 3,000 часа от уроците по виолончело са за това как да разпознаеш погрешна нота, да спреш и да я поправиш. След това синът ми трябваше да се научи как много бързо да се възстанови след грешката, така че когато изсвири погрешна нота на състезание, да продължи веднага напред. И въпреки че не зная дали той е бърз или бавен, зная, че ако се притеснява от допускането на грешка, не може да се фокусира върху това да не допусне грешка.
Устойчивостта е способност бързо да се овладееш сам и да стъпиш обратно на крака. Затова го уча да не разчита на другите хора, за да му помагат. „Нямаш нужда от учител, който да ти казва колко си добър. Кажи си го сам. Сега.“
Това е трудна концепция. В различните дни му я казвам по различен начин. И тогава го гледам с надежда, защото казвам точно това и на хората, с които работя и зная, че е трудно — даже и за възрастните.
Миналият четвъртък беше големият ден.
Моят син е на мисия.
И аз съм на мисия. Искам да го прегърна, да му “дам пет” с високо вдигната ръка и да му кажа колко много се възхищавам от огромната работа, която свърши. Но не искам да го притеснявам, затова само правя снимки.
Докато не ми каза: „Мамо, махни телефона! Притесняваш ме.“
Разделянето на нещата на малки стъпки не е достатъчно. Трябва да ги направите още по-малки.
Не е възможно да вложите цялата си енергия в нещо наистина трудно, ако всичко зависи от крайния резултат. Хората, които са най-добри в постигането на големи цели, са истински обсебени от крайната цел, но те могат да разделят процеса за постигане на тази цел на малки, даже микроскопични стъпки и да изпитат удоволствие от постигане на всяка една от тях.
Когато не можеш да се насладиш на малките стъпки, ти просто спираш. Защото ако постоянно си фокусиран само върху крайната точка, процесът започва да изглежда безнадежден. Трябва да притежаваш склонност към упорита работа (което може би е толкова важно, колкото и това да имаш талант), комбинирана със способност да се наслаждаваш на самия процес.
Синът ми се упражняваше лице в лице с акомпанятора, за да могат взаимно да се наблюдават как ще изсвирят определни части.
А след това й обърна гръб, защото и на прослушването ще бъде така. Тя наблюдаваше ръката и главата му за знаци. Нямаше нужда да говорят. И двамата знаят, че това е, което ще се случи.
В продължение на седмица той се хранеше и спеше внимателно. Напомняше ми как аз самата се подготвях за върхова форма по време на сезона по плажен волейбол и след това се възстановявах през зимата. И ми напомня за всеки, който някога е работил за нещо наистина голямо: нервен е.
Няма добре работещ процес без коуч, който наистина дълбоко да разбира целта.
Ейми подготвяше и нервната му система. Преди прослушването го записахме в пет състезания, за да се научи да свири под напрежение. Хората се представят по-добре при каквито и да обстоятелства, ако са под известна доза стрес. Най-класните изпълнители се саморегулират така, че сами да си създадат оптимално количество стрес.
По съвет на Ейми, той тичаше нагоре-надолу по улицата, за да повиши сърдечния си ритъм и едва тогава, със силно биещ пулс, сядаше да изсвири произведението. Онзи ден се прибра вкъщи от баскетболен мач, избърса си лицето с ръце и свири с мокри длани.
Сега е облечен и чака. Не мога да чета ноти и не мога да кажа дали е в тон — но знам какво е да си фокусиран. Затова практикувахме чакане. В дрехите за прослушването. Накарах го да стои пред входната ни врата, където няма нищо за гледане. И не му казах колко дълго трябва да чака. И той се упражняваше да контролира мислите и нервите си.
И накрая, ето ни тук — изглежда ми толкова пораснал.
Вратата се отваря. Той влиза в стаята и започва да свири.
Аз чакам. Децата, практикуващи в другите стаи, са твърде шумни, за да го чуя. Затова просто си мисля за нещо хубаво.
И всичко свършва.
Ще разберем резултатите чак след две седмици. Но вече знаем, че той работи изключително здраво и порастваше с всяка стъпка от подготовката си.
Така че, той вече спечели. Защото, след направи всичко това заради виолончелото, ще може да го направи във всяка една част от живота си занапред.